На инат

Животе така си ми мъчен! 
Изцеди ме, докрай ме съсипа...
Мойта орисница май, е била пияна.
Не! Луда! И не спряха твойте капризи.
Както и бурите идващи с тебе...
А душа не остана, да скита.
На прах я събирам след тебе!
Преживявам те, мразя те, после обичам...
Ненавиждам те, че те живея.
Гневът ме боли чак до костите,
а сърце вече нямам за нея...
Тази болка. Така проглушава,
разпилява на срички светът ми!
Свят създаден навярно от луди.
Животе така си ми сложен!
Не те доумявам, не те и разбрах!
Що за мисъл си? Що за история?
Пълна скръб си, не го ли разбра!?
Спирала вървяща надолу...
Към дъното! А дъно нямаш.
Все се надявах, че някога
ще обърнеш посоката.
Просто илюзия!
Животе! Така си ми глупав!
Не разбра ли? Не ще ме събориш?
И удар след удар да правиш,
с мене, не ще се пребориш!
Аз ще плача, ще викам, ще моля,
от безсилие смъртта ще зова!
Но накрая пак се изправям,
няма пред теб глава да склоня!
Наречи го инат! Мисли ме за луда!
Но ще живея, напук на това!
Че ме мачкаш, аз ще цъфтя!
Че ме мразиш, аз с любов ще творя чудеса!

Надежда Памукова