Огледалото

Имало веднъж, там нявга
в неизвестен век,
огледало на стената,
на някакъв обикновен човек.

Но огледалото не било толкоз просто,
то имало неземна красота,
и който се огледал в него,
виждал скрита доброта.

Стопанинът не бил от тези,
които вярват в чудеса...
И огледалото му било непотребно,
имал го, ей тъй от суета.

Но всеки щом прекрачел прага,
на мъничкият селски дом,
оглеждайки се онемявал
променял се към малко по-добро!

Веднъж дошло съседското момче,
за нещо, пратили го били..
То било болно, но с добро сърце,
и в огледалото любов открило!

И почнало да идва всеки ден,
и с часове до огледалото стояло,
попитали го: -Хей момче! Какво пък толкоз просто огледало?

А то погледнало ги с толкоз обич,
че те замлъкнали тоз час.
А момчето тихо заговорило,
разказало им то за любовта!

-За вас, е просто огледало,
за мен обаче целият ми свят!
Щом е до мен аз ставам,
и по-добър... И здрав.

И мога всичко, и съм силен,
летя дори и без крила,
мечтите си аз вече виждам,
и вече вярвам в чудеса!

Не виждате ли, моите очи?
Едно съкровище, в тях се оглежда,
и за вас тъй непотребната надежда.

То прави ме и по добър,
и вече ваще думи, не раняват,
как бедното момче..
Всички само ще заобикалят!

Сега се чувствам толкоз силен!
Попитали: -Е как така?
-Лесно! Аз съм влюбен,
а любовта, тя прави чудеса.

А огледалото било, девойка,
на селянинът прост,
тя дъщеря.
В момчето доброта видяла, и душа!
И любовта...

Светът събран във две очи,
и всичко мигом занемява
остават само две души,
и тихата им обич запламтяла!

Огледалото и днес стои.
В домът на някогашното момче,
сега със сребърни коси,
на внуците разказва и чете...

Историята на една любов,
на срещата на две души!
И пак с любов към огледалото поглежда,
и пак... Открива същите очи.

Най-топлите, най-нежни
най-искрените две очи
които някога видяха в него,
това което външно не личи.

Надежда Памукова