Мен

Трева покрита с утринна роса,

събрала нежна топлина,

излизам от дома,

самотна в свойта свобода.

Вървя, по улица една

сред много други, като мен

не, не са те като мен

аз съм една, единствена.

Една, сама жена

отдадена на своята тъга,

отдала своето сърце,

обречена да търси друго нечие.

Да гледа в чуждите очи,

да търси част от себе си

да ляга, всяка нощ сама

и да се срамува от това.

Да бъде сянката на друг,

да върви по неговият път

да чака, молейки смъртта

да вземе нейната душа.

Да живее ден за ден,

защото няма вече нищо в МЕН.

Надежда Памукова