Молба

Толкова много порои,
от дъждове и кал, и прах по ръцете...
Всички мои несгодитърпях, не те и упрекнах...
И казвах си всички имаме път...
Щом ти си решил, значи трябва.
Но боже днес съм сърдита,
и трудна е моята вяра!
Времето така си отмина, знам грешна съм не съм съвършена...
Но защо дал си ми тези чувства, щом на мен не е разрешено?
Боже още вярвам, че сме по двама.
Две части на пълното цяло, само така сме способни,
да превръщаме черното в бяло!
Нали да обичаме можем,
да изпитваме радости, болки...
Но защо едни вечно страдат, а други не го оценяват?
Аз питам те вече години, а ти все мълчиш и не казваш...
Нима съм сгрешила така,
че за мене прошка да няма?
Малко искам, не скъпо имане, а очите му нявга да зърна,
не сараи, а само колибка,
но с любов аз да заспивам!
На две души си сложил окови, защо сме наказани боже?
Разделени да бъдем до болка, и в мечтите да търсим опора!
Боже, позволи ми да вярвам в теб и твоята сила,
позволи ми...
Миг поне да бъда щастлива!
Другото мога сама!
Щом до мен е ще бъда безстрашна,
щом имам тази любов
нищо мойта вяра не би разрушило!
Малко искам просто прашинка...
Секунда би била вечност дори.
Нима за мен ти време не намери?!
Нима за теб не сме равни души?
С усмивка ще платя за греха си,
щом е грях, че обичам го боже!
Колко още болка и страх, в бъдеще ще ми предложиш?
Малко зрънце ми трябва да бъда щастлива...
Само за миг ... Подари ми. Но душата ми не дръж във окови!
Без любов съм душа полужива!

Надежда Памукова