Отново чух, познатите щурчета
и песента им тиха в лятна нощ,
и в мен запя сърцето на поета,
нощта привлече ме със свой-та мощ.
Чаровна лунната соната
не заслужава ли за миг да спреш?
Да я послушаш в тишината,
със душа да разбереш...
И всички бисерни звезди
огрели толкоз тъмното небе,
ме гледат сякаш хиляди очи
със чист, невинен поглед на дете.
Нощта, препускаща през моя взор,
и мощната и чистота пленява!
А лунен лъч през моя двор,
говори си нощта, с цветята!
Не ме е страх от тъмните и сенки,
и бих я слушала с години...
С звънтящата и песен на щурчета,
и полета на нощни пеперуди.
О ти, омайна звънка тишина,
огряна в сребърна премяна,
намигна нейде някоя звезда,
потокът близък и припява.
Нощта, тя странна и потайна,
богинята на любовта
утеха за ранените най-вярна,
и просто нужната ми тишина!
Надежда Памукова
Няма коментари:
Публикуване на коментар