Една птичка, обсеби мисълта
един славей слушах
как щастливо пее след дъжда.
Изгря прекрасно слънце,
и обагри небето, дъга
меката трева блещука,
окъпана от капчици роса.
И сякаш всичко, пак се ражда
пречистено, готово за живот,
а малкото славейче, пее
радостно потрепва с криле,
сякаш да поздрави деня.
Докато гледах как валеше,
забулило света в мъгла
слушах звука от падащите капки,
прииска ми се да изляза
ей така... на дъжда.
Да го оставя да отмие
от мен, гневът и болката
да изтрие страхът от очите,
и да се преродя.
Да се преродя в капките,
бистри, чисти като сълза
да стана капка от дъжда,
после да се слея с тревата,
зелена, с мириса на пролетта,
да попия в почвата,
да напоя пръстта,
да се върна в природата
откъдето бях дошла,
да измия от себе си
простата човешка суета.
А после слънцето щом се покаже,
да се превърна във дъга
цветовете да усетя,
да украся деня.
Да сгрее душата, да премахне тъгата,
и като славейче сърцето да запее,
да почувства, че живее.
Но аз стоях и гледах
да изляза, не посмях
да докосна с длани свободата,
не пожелах,
защото знам това е само дъжд,
а аз човек, осъден да живее
със своите проблеми, страхове
човек със слабости и грехове,
човек с надежди и мечти,
и дъждът не може да ги заличи.
Дъждът отмина... слънцето изгря,
а аз стоя и тайничко завиждам,
на песента на славея!Надежда Памукова
Няма коментари:
Публикуване на коментар