Целувката на нощта

Пак идва, полу-уморена,
от пътуване вечно иди и ела,
мрачината и топлият залез,те отнасят пак в онова...
Мечтата, която нарече любов, дето вярваше в нея безумно,
че на света има една, душа дето твойта сънува!
И се сещаш пак за годините, толкоз време, изгубени чувства...
Похабените вече истини, и красотата отдавна отишла си.
Толкова търсене, и вечно раздаваше,
свойта обич така разпиля.
А времето нищо неструващо, пак уморено чака нощта.
Бавно спускаща свойта завивка, воала в който да скрие света,
тъмнината и, сякаш нежна прегръдка,
душата ти запълва с малко топлота...
А звездите придават и чар,
неповторима я правят и тайна, тя утеха за тъга и ръката нужна на сълзата...
А любов, може би има!
Това си повтаряш поредната нощ, но душата ти нощем почива, ще я търсиш пак сутринта!
И на другият ден ще я търсиш, и отново и отново и пак...
Докато не замести в душата ти, топлата прегръдка на нощта.
Докато денят не е търсене, а очакване на познато лице...
И мигът в който тъгуваше, не е допир на нежни ръце.
А нощта тя пак ще идва, полу-уморена от вечният път,
вече не за почивка, а да запълни сърцето с любов!
Някой ден... Може би утре!
Или другият, не знаеш кога..
Но вярваш, че нечии устни ще заместят целувката на нощта..!

Надежда Памукова