На инат

Животе така си ми мъчен! 
Изцеди ме, докрай ме съсипа...
Мойта орисница май, е била пияна.
Не! Луда! И не спряха твойте капризи.
Както и бурите идващи с тебе...
А душа не остана, да скита.
На прах я събирам след тебе!
Преживявам те, мразя те, после обичам...
Ненавиждам те, че те живея.
Гневът ме боли чак до костите,
а сърце вече нямам за нея...
Тази болка. Така проглушава,
разпилява на срички светът ми!
Свят създаден навярно от луди.
Животе така си ми сложен!
Не те доумявам, не те и разбрах!
Що за мисъл си? Що за история?
Пълна скръб си, не го ли разбра!?
Спирала вървяща надолу...
Към дъното! А дъно нямаш.
Все се надявах, че някога
ще обърнеш посоката.
Просто илюзия!
Животе! Така си ми глупав!
Не разбра ли? Не ще ме събориш?
И удар след удар да правиш,
с мене, не ще се пребориш!
Аз ще плача, ще викам, ще моля,
от безсилие смъртта ще зова!
Но накрая пак се изправям,
няма пред теб глава да склоня!
Наречи го инат! Мисли ме за луда!
Но ще живея, напук на това!
Че ме мачкаш, аз ще цъфтя!
Че ме мразиш, аз с любов ще творя чудеса!

Надежда Памукова

Октомври

Тих и отнесен октомври
с дъх на есен, цвят на посивели листа.
Заслепен от мъглива премяна, с утрото...Забулил света в тишина.
Леко мрачен, дъждовно игрив,
или неразумно сгряващ...
Заиграва се с пастелните бои... Просто забравящ!
Напомня на лека тъга, в минувача.
С сутрешна хлад и роса, монотонен и пуст тротоарът,
скучае, загубил шума...
Есенно-златист октомври, с привкус на лято и мирис на сняг!
Моят месец на тишината, моят спътник за днес пред света.
Остави ме, в теб да отдъхна...
Упоена от багри през деня,
и жълто-кафеви пейзажи, на спомените стари песента.
Месецът на вчера и... Дъжда!

Надежда Памукова

Молба

Толкова много порои,
от дъждове и кал, и прах по ръцете...
Всички мои несгодитърпях, не те и упрекнах...
И казвах си всички имаме път...
Щом ти си решил, значи трябва.
Но боже днес съм сърдита,
и трудна е моята вяра!
Времето така си отмина, знам грешна съм не съм съвършена...
Но защо дал си ми тези чувства, щом на мен не е разрешено?
Боже още вярвам, че сме по двама.
Две части на пълното цяло, само така сме способни,
да превръщаме черното в бяло!
Нали да обичаме можем,
да изпитваме радости, болки...
Но защо едни вечно страдат, а други не го оценяват?
Аз питам те вече години, а ти все мълчиш и не казваш...
Нима съм сгрешила така,
че за мене прошка да няма?
Малко искам, не скъпо имане, а очите му нявга да зърна,
не сараи, а само колибка,
но с любов аз да заспивам!
На две души си сложил окови, защо сме наказани боже?
Разделени да бъдем до болка, и в мечтите да търсим опора!
Боже, позволи ми да вярвам в теб и твоята сила,
позволи ми...
Миг поне да бъда щастлива!
Другото мога сама!
Щом до мен е ще бъда безстрашна,
щом имам тази любов
нищо мойта вяра не би разрушило!
Малко искам просто прашинка...
Секунда би била вечност дори.
Нима за мен ти време не намери?!
Нима за теб не сме равни души?
С усмивка ще платя за греха си,
щом е грях, че обичам го боже!
Колко още болка и страх, в бъдеще ще ми предложиш?
Малко зрънце ми трябва да бъда щастлива...
Само за миг ... Подари ми. Но душата ми не дръж във окови!
Без любов съм душа полужива!

Надежда Памукова

Покана за танц

Покани ме на танц, да точно мене.
Ръка ми дай, и докосни,
тънки струни в душите ни, да се слеят в ритъм един!Знам, след танца ще дойде мълчание.
Старата и тежка тишина, и в нея с нямо отчаяние отново ще говорим без слова!
Но сега прегърни, сгрей ме, спаси ме...
Любовта така си боли, щом само танц ни дели...
Заслушай се, хубава песен, остави се на танца, сега не мисли!
Утре пак ще сме истински, сега е фантазия... Аз и ти.
Мили боже, каква ти фантазия?!
Аз чувствам дори дъха ти до мен!
И ръката стиснала моята, нима е блян от ума сътворен?
Пак започвам със стари въпроси,
коридори без изход, и вход без врата!
Душата човешка е свикнала, да лети... Да създава сама.
Фантазирай със мен, и танцувай!
Понеси ме в магически танц, до теб притисни ме, имам нужда от тази лъжа!
Един танц... Просто минути.
После светът пак черно-бял, други има в животът ни, друг свят, друга съдба.
Реалност, така я нарекох, онази в която греша, но отричаща всяка фантазия, с теб танцувам тук и сега!
Погледни ме в очите, аз виждам твоите...
Кога някой ни е гледал така?
Нима е просто фантазия, танц на двама?... С реални сърца!

Надежда Памукова

Целувката на нощта

Пак идва, полу-уморена,
от пътуване вечно иди и ела,
мрачината и топлият залез,те отнасят пак в онова...
Мечтата, която нарече любов, дето вярваше в нея безумно,
че на света има една, душа дето твойта сънува!
И се сещаш пак за годините, толкоз време, изгубени чувства...
Похабените вече истини, и красотата отдавна отишла си.
Толкова търсене, и вечно раздаваше,
свойта обич така разпиля.
А времето нищо неструващо, пак уморено чака нощта.
Бавно спускаща свойта завивка, воала в който да скрие света,
тъмнината и, сякаш нежна прегръдка,
душата ти запълва с малко топлота...
А звездите придават и чар,
неповторима я правят и тайна, тя утеха за тъга и ръката нужна на сълзата...
А любов, може би има!
Това си повтаряш поредната нощ, но душата ти нощем почива, ще я търсиш пак сутринта!
И на другият ден ще я търсиш, и отново и отново и пак...
Докато не замести в душата ти, топлата прегръдка на нощта.
Докато денят не е търсене, а очакване на познато лице...
И мигът в който тъгуваше, не е допир на нежни ръце.
А нощта тя пак ще идва, полу-уморена от вечният път,
вече не за почивка, а да запълни сърцето с любов!
Някой ден... Може би утре!
Или другият, не знаеш кога..
Но вярваш, че нечии устни ще заместят целувката на нощта..!

Надежда Памукова

Май загубих таланта да пиша..

Май загубих таланта да пиша,
да предавам надежда на света.
Да предавам с думи красотата на живота,
и магията на любовта.
Загубих дар слово, или просто стихна песента.Животът наистина променя!
Едни с магия, други с празнота.
Прощавам се със белите листа,
не съм достойна вече да ги изрисувам..
Пейзажите на любовта не се творят със спомени от думи!
А с чувства, с огън, с плам, с магия...
Създаваш образ с цвят
и когато хората го видят,
за миг светът им не е черно-бял.
А аз не мога, вече не...
Историята свърши мили хора.
Животът е един роман,
който всеки пише сам!
Написах моя, и нарекох го "Мечта",
разказах ви го с хилядите думи,
палитрата от красота превръщах в рими!
И знам, че може би в очите ви е нищо!
Писанията на една жена...
Но аз не се страхувах да обичам,
и никога няма да спра!
Просто пътят ми сменя посоката,
тръгвам напред... А какво?
Никой не знае, било каквото било!
Но мили хора, любовта не се повтаря,
аз вече имам любовта, на вас успех!
Дано поне съм мъничко успяла,
да я предам с поуките във стихове!
И на раздяла ще ви кажа нещо.
Разбрах го след много патила.
Вечната любов я има, мили хора!
Тя не е просто мечта!
Има я, тя е магия,
има я и сродната душа,
има много чувства и ужасно много красота.
И ако всеки има цел, то моята бе да разкажа,
за любовта, една жена и малко за надеждата!
А утре може никой да не помни, но аз ще знам,
изпълних си целта.
Любовта, която ви разказах.. Това е моята история!

Надежда Памукова

Тогава ли?

Когато отнесено гледаш,
когато се смееш на нищо,
когато очите ти блесват,и всички те мислят за луд ли?
Тогава ли, най-ме обичаш?
Тогава ли, мислиш за мене?
Мигът който, външно се вижда,
това ли, любов е неземна?
А за мене, любов е...
Когато отвътре изгарям!
Когато дълбоко във мене,
те намирам и обожавам!
Когато те искам в моите сънища...
Създавам ти свят, свят във моят.
И може би външно съм камък,
отвътре цяла стихия!
Очите ми, може би днес не блестят!
И не гледам отнесено...
Не приличам на луда.
Но до лудост съм влюбена в тебе,
па макар никой друг да не вижда!
Ти го знаеш, усещаш го... Знам го.
Както усещаш, че все още дишаш!
Любовта тя е чувство, не израз!
Не се вижда, тя се усеща...

Надежда Памукова

Проклятие

Ти си, мойто проклятие!
Някой на теб ме осъди,
да те изстрадам със сълзи..Излез от главата, ума ми!
Гласът ти се чува във мене.
Защо не си тръгна и духом,
както с тяло си далече от мене?
Побъркваш ме! Чуваш ли? Спри се!
Спри да ме съдиш без думи...
Чувам дори твойте мисли,
в главата ти, виждам сънят ти!
Ето пак в тишината, стоя на прозореца.. Будна!
Сякаш ще дойдеш от някъде, а аз пак ще те прегърна...
И казвам си стига! Глупачке!
И преди те болеше и мина.
Нима ще оставиш сърцето си, разума да надвива?
И за миг, аз пак съм силната.
И знам какво искам, и мога!
Но ти пак кънтиш във ушите ми,
като стара любовна балада...
Ти си проклятие мое..
Разум, съвест, сърце!
Ти си във всичко край мене,
в цялата проклета вселена!
И до безумие чувствам те в себе си,
любов с дъх на минало време,
и нещо взето от мене!

Надежда Памукова

Любовта

Любовта - тя идва тиха!
Неканена, нечакана,
единствен порив на духа.Побира в шепи цялото ти чувство,
запълвайки онази тежка празнина.
Тя - се познава в малката усмивка, в блуждаещият поглед, в тишина.
С безумен трепет да обичаш, преливаща, струяща светлина!

Любовта-тя идва тиха!
Не дива, пареща,
а кротка и добра...
Не пита, и не чака, и не иска,
не те ограбва-дава свобода.
Тя - никога не си отива!
Не се замества, не тежи.
Като жива в теб се ражда,
усещаш я как диша, смее се, как спи...
Усещаш я през хиляди дихания, намираш я във всичко, в жест,
предаваш я с безмълвните послания,
дори не чакаща обратна вест!

Любовта - тя, истинската идва тиха!
Не тропа на вратата ти, не чака "влез".
Тя просто те открива в очите, само на един човек!
Познаваш я, защото тя е твоя,
била е винаги, сега дошъл мигът..
И вече знаеш, всичките провали,
били са просто нужен път!

Любовта-онази, вечната и днес я има!
Не е тя нужен блян на празните сърца,
а онази вечно действаща магия,
с която чувстваш, знаеш се "живял"!
Усещал си,обичал, страдал, видял си, помнил, по-мъдрял...
Но ТЯ е вечната, която може и в студа безумен да ти бъде храм!
Човек се ражда да обича,
това остава, помни се след теб.
Не къщи, не дървета-птички, а любовта дарена на един човек!

Надежда Памукова

Добър ден

Денят не започва само с "добро утро"
нито с "приятен ви ден"
тези думи не значат нищо,ако не влагаш чувство, сърце!
Приятели, добър ден!
Здравейте подарявам усмивки.
Ако можех с тези ръце,
бих ви прегърнала всички.
Бих ви дала капчица вяра,
глътка любов и стръкче копнеж,
шепичка смелост и много обич за днес!
Ако можех бих ви дарила,
с търпение и доброта,
та и най-лошият ден да няма сила,
да изтрие усмивките от ваще лица.
Приятен ден ви пожелавам,
живейте смело, със сърце!
Съдбата смелите обича,
а истинските хора те са винаги до теб!

Надежда Памукова

На мама

Случайно днес погледнах във очите,
на много близък, от семейството човек!
За пръв път се запитах какви ли бяха мислите и днес?Какви ли мисли се таяха във очите.. 
посивелите коси от старостта!
Защо веднъж не я попитах,
днес имаш ли нужда от твойта дъщеря?
За миг си спомних мойто детство,
и грижите и нейните сълзи!
За всеки косъм бял,
виновна съм и аз нали?
Погледнах и към спящото дете,
и аз съм вече майка!
Сега разбирам най-добре
какво е, майчино сърце!
А то не иска много,
една усмивка, думичка добра, един въпрос!
Днес мамо, имаш ли нужда от твойта дъщеря?
Прости ми мамо, всичките тревоги,
за белите коси прости!
Днес с любов аз просто ще целуна, майчицата си!

Надежда Памукова

Изпращам залеза.. и теб

Още ден си отива тих и спокоен,
зад хоризонта нейде посреща нощта.
Още ден отива си от календара,още ден изпълнен с пустота.
И няма сила залеза
за малко да открадне мисълта,
със своите червени пламъци,
със розовата прелестна мъгла...
Мислите за утрешния ден ,
за грижите, за общите тревоги,
светът е избледнял съвсем,
без цветовете дето бяха мои!
И толкова е тихо вече
далечни детски гласове,
шума от клаксони, мотори
приготвя се светът за нощ да спре.
Още ден, така съм уморена,
нощта дано ми донесе съня,
не ми се гледа точка няма
нито искам над сънят ти да бдя.
Да се взирам в очите ти, вече толкова чужди!
Да те слушам, като ехо в нощта!
Да се сгушвам в прегръдки изстинали!
Образи изградени в ума...
Нямах нужда от много обичане,
исках малко, зрънце поне.
За последно поисках си щастие,
за последно го дадох, не взех!
Денят си отива огласян от песните,
на щурчета, на птички
дори кучи лай...
Аз изгонвам те с мислите, с залеза
върви си искам тишина!
Исках обичане, не луда страст!
Исках мълчание, не да прося на глас!
Исках мъничко смелост, не страх!
Исках просто рамо на което да изпращам деня!

Надежда Памукова

Добре дошла

Хей болко ти ли идваш?
Извинявай днес не ми е ден!
Какво, да не би да съжаляваш?
Ами заповядай, влез!
Не се ли чувстваш мъничко досадна?
Нима ще бъдеш вечно сянката на любовта?
Това което тя оставя полуживо,
ти да доубиваш след това!
Ах, толкова си ми ненужна!
Не знаеш ли, че свикнах с теб!
Както със сянката си денем.
И със съвестта нощес!
Болко, тръгвай си, напразно чакаш!
Не ме боли от нищо, вече не!
Привикнах даже с самотата,
уморена си тръгна от мен!
Направихте ме толкоз издържлива,
на страх, на болка и на самота!
Че чувствам се непобедима,
е благодаря ви за това!
Е хайде, тръгвай вече!
Върви да мъчиш някой друг.
Или ела и поседни, ще пием двете по кафе!
Като стари дружки с тебе,
ще поклюкарстваме час два.
А после ти ще си отидеш и няма да се срещнем никога!
Или пък може би ще свикна и с това,
на ден да ти отделям час, а може два!
А ти ще ми разказваш кого мъчиш,
а аз с досада ще мълча!
"Приятелко" да поговорим утре?
Днес не ми е ден...
А може да отложим даже и година, две!
А никога, звучи ми най добре!

Надежда Памукова

Спри ме!

Не спиш ли обич моя?
Знам, че не...
Обич, още колко може да ме понесе,
твоето сърце?

Казвах ти недей, недей обича!
Казвах ти, върви си аз не съм за теб.
Но ти си като непослушно птиче,
все трохички си краде!

Къде намираш сили,
къде е скрита смелостта?
Как всяка нощ ти сам заспиваш,
а никога не се оплака?

Как изтърпя ме? Аз сама не мога!
Как ме обичаш? В тишина!
Как всяка трохичка превръщаш в спомен?
А всяка сълза, в диамант!

Сънят не идва ли? Отпрати ме!
Веднъж поне ми изкрещи, да си вървя!
Нима е толкоз силна твойта вяра?
Че да запълва тази празнина?

Изгони ме от ума си!
Да ме няма...
Не! Нямам право да съм там,
душата ти обич, свят храм!

Надежда Памукова

Грешница

Ах тази стара, тъпа болка,
не мога и не мога да я спра!
Не мога да догоня вятъра,
а толкоз исках да летя...

Това съм днес! Такава.
Грешница изплаща си дълга,
и само нощем отмаляла,
говори ехо на една душа.

Вярата отдавна ме напусна,
не остана ни една икона, ни свещта,
та бледият и поглед да ме сгрява,
а образът, да носи светлина!

Надеждата и тя си тръгна,
с мечтите и с наивността!
За грешните, надежда няма,
те приели са така света..

А любовта? Дойде и си отиде!
Умори се да ме чака да мълча,
сърцето ми отдавна свикна с тишината.
Душата, тя заспа!

Една нощта ми е утеха!
За грешницата, храм.
И вяра и надежда.. Обич,
всичко си е там!

За грешките, нощта прощава,
за болните сърца прохлада,
за тъжните очи, звезди,
на болната любов, мечти!

Надежда Памукова

Чуваш ли и ти?

Отново чух, познатите щурчета
и песента им тиха в лятна нощ,
и в мен запя сърцето на поета,
нощта привлече ме със свой-та мощ.

Чаровна лунната соната
не заслужава ли за миг да спреш?
Да я послушаш в тишината,
със душа да разбереш...

И всички бисерни звезди
огрели толкоз тъмното небе,
ме гледат сякаш хиляди очи
със чист, невинен поглед на дете.

Нощта, препускаща през моя взор,
и мощната и чистота пленява!
А лунен лъч през моя двор,
говори си нощта, с цветята!

Не ме е страх от тъмните и сенки,
и бих я слушала с години...
С звънтящата и песен на щурчета,
и полета на нощни пеперуди.

О ти, омайна звънка тишина,
огряна в сребърна премяна,
намигна нейде някоя звезда,
потокът близък и припява.

Нощта, тя странна и потайна,
богинята на любовта
утеха за ранените най-вярна,
и просто нужната ми тишина!

Надежда Памукова

В тишина

Вече не пиша за нас
не, че няма какво!
Вече казах ти всичко,
а казват, не се повтаря изкуство!

Не останаха думи, които да кажа,
претворих те във всичко дори в светлина
и обичах те с всяка дума, с душа.

Всяка думичка обич
я описах, за теб
прераждах те с надежда, стремеж
в утрото, в залеза, в океани дори,
в цветята, в очите ми.

И с години прогонвах носталгия,
миг след миг се боях от деня
в който думите ще си идат,
остана любов в тишина...

Тихо! Мълчи.. Аз пак те чувам,
очи затвори, и виж ме до теб
протегни ръка и стигни ме,
на разстояние.. Пак тук до теб.

Вече не пиша за нас
не, че няма какво!
Но душата с душа сля се в едно,
тихо без думи.. любов.

Надежда Памукова

Среща с миналото

Усмихваш се на наща среща,
и таен поглед
и копнеж
и думи премълчани и стремеж.

"Здравей" от устните отронваш,
очите ти ми казват
"нямате до мен"
от бягството ми нямало е полза
но късно е, да спрем.

Животът ме направи странна,
и на моменти идва лудостта,
и в бягствата си търсих тишината,
а после ми тежеше тя!

И миговете кратки на вълшебства
еднички те ме топлеха в нощта,
в секундите на пълно отчаяние,
спасение ми беше спомена.

Сега те срещам, просто си познат,
така държим се сякаш сме си чужди,
но тайна мисъл казва друго,
били са мои, днес очите чужди.

Но днес не ме боли
и знаеш ли, не страдам
или пораснах или просто по-мъдрях,
или накрая, осъзнах...

Любовта е миг,
тя толкоз кратка,
че иска ни се да я задържим,
но тя отива и се връща,
когато трябва и реши...

На чувствата не сме си господари,
на любовта пък никога не сме били
за кратко имахме я, и отмина..
Не бива да тъжим.

"Здравей" ти казвам днес с усмивка,
очите ми ти казват "спомен мил"
ти някога си ме обичал
и някога сме били аз и ти.

Сега сме само стари познати
поне пред другите, и пред света,
а казвайки си "здрасти"
ние си знаем дали е така.

И ето кратките фрази, аз отминавам
пореден флирт със любовта,
а казват миналото не се връща,
не, не е така!

На миналото казах "здрасти"
на бъдещето казвам "може би"
а сега в момента си повтарям,
"щастливка си".

Щом имам смелост да погледна
и свой-то минало, и днешен страх,
и бъдещето няма да ме спре
да бъда себе си, да бъда АЗ!

Надежда Памукова

Свободна

Оставете ме, да живея живота
така, както аз го разбирам,
нелогичен, объркан и смахнат,
но е мой и такъв си го искам!

Оставете ме, да бъда свободна
нямам нужда от чужди окови,
нито болка, нито вина
мойто сърце ще затвори.

Аз съм силна, дори и сама
разберете, не съм безразлична,
но дори да греша
нямам нужда, прошка да искам!

Моят свят е такъв, нелогичен
малко шантав, но романтичен,
малко искам да бъда щастлива,
много трябва, за да стана страхлива...

Не приемам чужди уроци
и аз имам пороци,
не познавам страха
и обичам в тишина!

Аз съм такава, може би луда,
но животът и луд си е мой
оставете ме, не ставам заложник,
аз живея в ритъма свой!

Надежда Памукова

Огледалото

Имало веднъж, там нявга
в неизвестен век,
огледало на стената,
на някакъв обикновен човек.

Но огледалото не било толкоз просто,
то имало неземна красота,
и който се огледал в него,
виждал скрита доброта.

Стопанинът не бил от тези,
които вярват в чудеса...
И огледалото му било непотребно,
имал го, ей тъй от суета.

Но всеки щом прекрачел прага,
на мъничкият селски дом,
оглеждайки се онемявал
променял се към малко по-добро!

Веднъж дошло съседското момче,
за нещо, пратили го били..
То било болно, но с добро сърце,
и в огледалото любов открило!

И почнало да идва всеки ден,
и с часове до огледалото стояло,
попитали го: -Хей момче! Какво пък толкоз просто огледало?

А то погледнало ги с толкоз обич,
че те замлъкнали тоз час.
А момчето тихо заговорило,
разказало им то за любовта!

-За вас, е просто огледало,
за мен обаче целият ми свят!
Щом е до мен аз ставам,
и по-добър... И здрав.

И мога всичко, и съм силен,
летя дори и без крила,
мечтите си аз вече виждам,
и вече вярвам в чудеса!

Не виждате ли, моите очи?
Едно съкровище, в тях се оглежда,
и за вас тъй непотребната надежда.

То прави ме и по добър,
и вече ваще думи, не раняват,
как бедното момче..
Всички само ще заобикалят!

Сега се чувствам толкоз силен!
Попитали: -Е как така?
-Лесно! Аз съм влюбен,
а любовта, тя прави чудеса.

А огледалото било, девойка,
на селянинът прост,
тя дъщеря.
В момчето доброта видяла, и душа!
И любовта...

Светът събран във две очи,
и всичко мигом занемява
остават само две души,
и тихата им обич запламтяла!

Огледалото и днес стои.
В домът на някогашното момче,
сега със сребърни коси,
на внуците разказва и чете...

Историята на една любов,
на срещата на две души!
И пак с любов към огледалото поглежда,
и пак... Открива същите очи.

Най-топлите, най-нежни
най-искрените две очи
които някога видяха в него,
това което външно не личи.

Надежда Памукова

Навярно, някога..

Навярно някога, ще се научим
да бъдем мъничко поне добри.
Непукизмът да изключим,
в душите ни, днес празни стаи!

Навярно някога ще станем мили,
към случайният намръщен минувач.
Не!!! В грижите си сме се свили,
глухи за невидимият плач.

Душите си отдавна сме продали,
на търг наречен "суета"
омразата ни стана втора кожа,
а идеалът беше доброта!

Оглеждаме се в чуждите очи,
и сякаш там очакваме похвала,
а грешките си не броим
тях обвиваме в забрава.

Гневът от чуждото измамно щастие,
ни заслепява, и ненужно ни боли,
че днеска друг е бил щастливец,
а ние още сме сами.

Завиждаме за блясъка във чужд живот!
И завистта ни, само ни обременява,
създали сме свой шантав свят,
и го маскираме с усмивката измамна!

Навярно някога, ще се научим,
да бъдем малко по-щастливи,
а щастието винаги е скрито,
в "ненужното" което сме осмели!

Надежда Памукова

Аз решавам

Не живея по норми,
ни по чужд нечии план.
Не участвам във роли,
не спазвам правила!

Не приемам да бъда пиеса,
да съм актриса, макар и звезда.
Аз съм една поетеса,
и поема е мойта душа!

Не чета деня по сценарии,
и критици не слушам, уви...
Нямам реплики, импровизирам,
това си е моят стил!

Ще живея както поискам,
ще се боря и зъби ще стискам.
Ще живея сега утре може да няма,
а живота не връща и смъртта не прощава.

Няма да бъда пионка
в чужда табла за шах.
Няма друг да ме движи,
животът не е точна формула!

Не съм родена страхлива,
не съм родена звезда,
но кое от двете ще бъда
аз решавам сама!

Надежда Памукова

Трети март

3 март! Най-българският празник,
със чувството за дълг и чест,
и родна обич, с очи благодарни,
прекланяме се пред героите си днес!
Даряваме венци от благодарност,
свободни можем да се наречем,
че няма по-голяма радост от свободното сърце!
Почитаме обикновени хора,
но сътворили чудеса!
Чувството за дълг те не предали,
родината им била любовта!
Поне на този празник забравете суетата..
Оставете ежедневните неща.
Поклонете се пред подвига на всички хора,
избрали смъртта, за да наричаме България свободна,
родината на нашите деца!
И с гордост днес се наречете българи!
Наследници на горд народ,
не склонил глава, не позволил да бъде роб!
Народ със сила и любов,
от пепел възродил живот,
България и дълг и чест,
свободни с гордост може да се наречем!

Надежда Памукова

Малката стая

Малката стая с четири стени,
за мен е дом с хиляди врати.
Колко малко му е нужно на човек,
една любов, и мъничко късмет!

И малка стая с четири стени,
в сърцето си да съхраниш,
да я мечтаеш, и за нея да тъжиш,
и дом любим да я наричаш ти..

Само в нея покой да намираш
уют и топлина съзираш
и само в нея да се чувстваш жив,
във стаята от четири стени!

За някой може би, е твърде малко,
да имаш само стая от мечти,
за мен обаче тя е ценна като злато,
защото там ме чакат две очи.

Очи по-светли от прозорец,
ръце по-топли и от жар,
сърце богато, и любов безкрайна..
Тя стаята малка превърна във храм!

Не ми е нужно имане.
Аз имам любов!
Такава която ще остане
дори до край да я раздам!

Дори на всеки просяк
почукал на мойта врата,
любов със шепи да раздавам,
не ще я похабя!

Да вярно е, аз малко имам,
мъничка стая с четири стени,
но в нея имам най-голямото богатство,
любов която вечно ще гори!

Надежда Памукова

Силата на любвта

Едно премръзнало тяло
ето, аз до тебе стоя!
Преживяла всичките зими,
избледнял е спомена за пролетта...

И ще имаш ли сили
да разпалиш огньове изстинали?
И ще имаш ли сили,
на напълниш морета пресъхнали?

Има ли сила, да накара дървото,
през януари да цъфти?
Има ли сила, която да може,
камъка студен да съживи?

Да притежава искрата,
да съживи прахта
да превърне рутина в огнище,
има ли сила на света?

Има! И тя се нарича любов!
Само тя това го умее,
за нея няма ни време ни стон,
който да не може да отнеме.

Тази могъща богиня която,
и просяка дрипав , превръща във крал.
Тя е онази която, студа
преражда в пролетен свян.

Сега ще попитам!
Имаш ли тази сила,
която и смъртта би надвила?
Можеш ли да върнеш пролетта,
в зимата на мойта душа?!

Надежда Памукова

Любов завинаги

От времето изваях светове,
и в тях събирах всеки образ.
И ледници превръщах във море,
но липсваше ми моето небе!

А ти събра ги във един,
светът от две очи.
И всеки образ подчини
с любов от мечти!

Любов, завинаги!
Неотменима! Не-гаснеща!
Непоправима!
Една душа във две тела!

Любов която надживя и времето,
и устоя след хиляди войни,
любов доказала властта си..
Кралица в нашите очи!

За нас тя повече от вечност,
не-гаснещ огън, топлина
едно оръжие най-мощно,
една щастлива сълза!

Всеки ден ти се прераждаш в всичко,
за мен ти имаш сто лица,
и всяко еднакво обичам
и всяко ми дарява светлина!

Живот един, не би ми стигнал,
да опозная всяка част!
Един живот изписан в книга,
е просто миг от вечността!

Душите ни, са вечни,
а ние се обичаме със тях.
Телата те са просто образ,
а любовта тя няма граница!

Любов завинаги,
една мечта..
За нас се сбъдна!
Любов за вечността...

Надежда Памукова

Цената да обичаш

Зарових чувства, за да си щастлив,
забравих колко си любим,
изтрих те част по част,
от сърцето не можах!
В нощта се питах как си?
В нощта в която аз не бях до теб,
дали и ти не спиш и нямо
се взираш в точка на тавана!
Оставих те да страдаш сам,
със вярата, че ти дарих живот
и тази болка щом я няма
ще срещнеш новата любов!
Онази топла и спокойна,
създадена за теб..
А не открадната, и взета в заем
за час, за нощ или за две!
Излъгах те, за да ме мразиш
омразата по-мъничко боли.
Излъгах те и ти повярва,
че бих обикнала, чужди черти.
И ето, вече те няма
и тишината е побъркваща
и тази болка сляпа,
ще мога ли да победя!
На капките сълзи в очите
не вярвай, те не са любов,
и нямата ми болка не усещай,
и тя е, просто от тъга..
Върви си и бъди щастлив,
това е най-високата цена
която някога платих за любовта!

Надежда Памукова

Без глас ме обичай

Понеси ме любов, там към вятъра,
с тишина ме обгърни,
приюти ме до себе си,
от устните живот ми вдъхни,
от дъха ти да пия...
А с очите си създай ми небе,
и задъхана в теб да се свия,
отнеси ме като бурно море!
Погледни ме любов, аз съм тук
чуй, не аз ти говоря.
Виж устните не трептят,
вместо тях душата ми спори.
Виж, очите и те не говорят,
но блясък в тях те нарича любов,
сърце на сърце така отговаря
не с думи, а тихо без глас!
Почувствай ме, и на миг разстояние,
вдишай от непознат аромат.
Създай ме, като образ от трепети
създай в душата си нов свят!
Всеки поглед, всяка усмивка,
всяко трепване, всеки жест..
всичко ти дава име,
всичко си има адрес,
ти си моето вчера, утре и днес!

Надежда Памукова

Това избрах

Избрах да си отида,
избрах си да мълча.
И всички спомени любими,
дълбоко да заключа.

Избрах да си отида,
дошло бе време за това.
Дойдох в живота ти като стихия,
а го напускам като тиха река.

Избрах си да мълча... и премълчах,
преглътнах не една сълза.
А ти така и не разбра,
защо има в очите ми тъга.

Отидох си с мъглата на на нощта,
а утрото не ми донесе нищо твое.
И ето ме, отново тук сама..
на мястото, където ме намери.
Жена останала неразгадана,
жена прежалила и не една душа.
Едно така и не разбрах!
Не зная, защо за теб е друга болката?

И ето ме далеч, далеч...
И всъщност винаги аз тук съм била,
но в самотата си човек,
близост и през километрите открива.

Докосване на две души..
и после тихи.. всеки там,
и няма смисъл от сълзи,
човек се ражда и и умира сам!

Надежда Памукова

Твоята жена

В живота след случайния завой,
почакай миг, постой!
И позволи ми миг да те погледам,
за още миг да се огледам в твоите очи.
Поспри за миг да те прегърна..
а сега върви...
Където и да идеш ще си в мене,
остави там в душата ми следи,
и по-безценни и от скъпоценен камък,
и по-могъщи от всеки дар.
Остави ми способността да чувствам,
остави ми таланта да летя,
остави ми безброй усмивки,
и много, много топлина!
Случайна среща на души в окови,
но с дух на палави деца
построихме света си,
с надеждата за свобода!
Не сме далеч, дори на километри,
дори да си на край света
ти винаги във мен ще си останеш,
там където се усеща любовта.
И даже да ми казваш, че съм лоша,
че някога съм била по-добра
дори сега да ме намразиш,
не ще ми вземеш радостта
затуй, че бях желана
затуй, че бях обичана
и даже вече променена
това съм аз, твоята жена!

Надежда Памукова

Написан живот

Закъсня любов.. ужасно много,
закъснели мечти, късни истини.
И чуто в тишината, едно..
изстрадано „прости”!

Откраднат миг, чужд живот
ограбен свят..
И ето ме отново тук,
със старата тетрадка във ръка!

Разгръщам листите,
преглеждайки назад.
От болката се раждало изкуство,
а римата от самота!

Един живот, събран в тетрадка
дали успяват, думите да предадат.
Усещането за летене
и мракът в моя сън?

Една любов, описана във рими
една любов, обречена на самота.
Една ръка, закъсняла да ме хване..
душа изгубена..

Затварям я, не ми се гледа,
провала на една жена .
И всеки лист, и всяка дума
забиват се във мен, като кама!

Изгарят като въглен
връхлитат като ураган.
Осъждат ме да помня вечно,
че закъснялата любов, е моята съдба!

Надежда Памукова

Мечтателка

Аз още ще пиша
и напук на всичко,
напук на болката,
ще възхвалявам любовта!
Аз пак ще вярвам,
и напук на всички,
с доверие и чиста вяра
ще подам ръка!
Аз пак ще мечтая,
и напук на света,
ще затварям очи
и ще създавам красота!
И пак ще обичам
и напук, на това,
че раняваха ме
с обич ще простя!
Ще живея, напук на инат...
ще живея
ще се смея, ще плача, ще копнея!
На инат или с гордост
все е едно
няма да се предам
ще живея своя живот!
Такава съм, мечтателка
и вечен оптимист,
и вярваща във приказки,
и в сънища дори!
И може би ще кажете "наивно"
и може глупаво да ви се стори,
но живеят по свои правила,
силните хора!
Само те умеят
да творят чудеса,
и от нищо-то да сбъднат МЕЧТА..

Надежда Памукова

Говореща сълза

Отиде си.. аз още те усещам
прогоних те, а искам да си тук
от тишината образ си извайвам
но ти настигаш ме, тих призрак..
Невидим, но до мене си аз чувствам
едно докосване ме връща в мисълта,
как само с теб усетих чувства
и после как ги разпилях!
Не зная как се пишат празни думи,
от нищото във мен как стих да
сътворя..
прогонвам нямото си отчаяние
и пак е тази тежка тишина.
Отивайки си взе парче от мен
и уж е празно а аз още те усещам
и още в мен си, вкаменен
с уханието на познато цвете.
И леките ти стъпки, нощем чувам
когато идваш в моя сън
усещам и когато ме целуваш
и шепнешком ми казваш, лека нощ!
Нали не трябваше да те обичам, сляпо?
Нали не трябваше да ме боли?
Нали това си обещах когато
крещях да си вървиш?
Сълза отронена в нощта
мъничка, капчица едничка
заменя хиляди слова,
издава ме, че още те обичам,
изтривам я.. дано не я видя!

Надежда Памукова

Няма раздяла

Няма нищо,
само празни пространства във нас,
няма въпроси защо, или как..
Много грешки допуснати,
чак сега осъзнах,
нещата просто се случват
въпреки нас.
Знам, че след края е трудно,
от взети решения
от чужди сълзи,
от премълчаните думи,
от всичко боли!
Всички сме хора,
това е нашият грях
не сме съвършени
и често ни е страх.
Знам от времето няма по-верен приятел,
и лечител за болни сърца,
то като водата отмива
прашинките дори
и болката!
И само дъждовните капки,
по стъклата щом тихи пълзят,
нечии образ ни връщат,
па макар и за миг.
Знам най-трудно се плаща вината,
гузна съвест, че друг го боли,
и боли дори от тишината,
но и това ще отшуми!
Накрая идва дългото мълчание,
когато в тебе няма нищо,
нито звук,
и няма болка и разочарование
и няма страх, че днес си друг.
Научих се да изминавам този път
и с кърпа на очите ще го извървя,
не се научих само да прощавам,
или да моля да простят.
Кому е нужна тази прошка,
тя няма да ни стопли в мразовита нощ.
На рамото и няма да поплачем
не ще прогони чувството за празнота,
и спомените няма да изгони,
защо няма сила на света,
която може да изтрива чувства..
не става в любовта така.
Не ми прощавай!
И недей ме заличава,
помни ме както помня те и аз
и нека нашата любов не се
прощава,
не мога да простя, че бях обичана!

Надежда Памукова

Да се върнеш

Да се върнеш към своите корени,
да застанеш, на стария праг
там където са детските спомени,
там където няма тъга.


Да усетиш отново, ухания
тайни мириси, на спомени в теб,
там където я няма умората,
в теб се връща онова дете.


Листата са сякаш пак по-зелени,
птичките пеят по-красиво сега,
и пак ти се иска да захвърлиш обувките,
и с крака да усетиш по тях пепелта.


Да се върнеш в родния дом!
Да погледнеш в очите своето минало,
там където си бил без маска,
без срам.


Бил си себе си, без предразсъдъци
бил си свободен, без правила.
Как ми се иска това време отминало,
с вълшебна пръчица да съживя.

Надежда Памукова

Защо

Защо се сбогуваш с любим човек,
защо казваш ОТИВАМ СИ,
Как тръгваш напред?
Как изтриваш всичките спомени,
защо ти е нужно,
щом ще боли?
Че било е грешно..
кой го е казал?
Кой е безгрешен, да твори правила?
Как отминаваш безбройните трепети,
защо отминаваш сълзите след теб?
Как подреждаш живота от нищо-то,
как след време пак ще кажеш ЗДРАВЕЙ?
Колко боли от нечия липса,
слуша ли сърцето, ума?
Как тръгваш, когато във теб
всичко крещи ОСТАНИ?
Защо ни е нужно, да мъчим душите си
защо се сбогуваме,
щом ще тъжим?
Прекалено е кратък живота, уви,
нима ни е нужна,
любов по учебници,
щом обичаш, просто остани!

Надежда Памукова

До край

Докато мога да дишам,
докато имам сърце,
все към тебе ще тичам,
докрай все към теб.
Ще мечтая със утрото
да те има до мен,
да се оглеждам в очите ти,
в тях е щастието за мен.
Няма дума за вечност
няма дума за нас,
има само обичам те,
има просто съдба.
Има неказани истини
има по малко тъга,
има мечти още парещи,
има свобода.
Има и кратки проблясъци
минути съвършена любов,
миг на покой във живота ми,
миг ще сме ние докрай!
Докрай ще те търся
всеки ден, всеки час,
всеки миг е за тебе,
всяка секунда за нас!
Край неизвестен,
край.. но дали
ще те обичам до края
и след него дори!

Надежда Памукова

Сянката

За отмъщение на любовта,
ще бъда сянка на нощта
ще се промъквам в късен час,
ще влизам в твоя сън тогаз.
Xей, виж, часовника тиктака,
за среща пак дошъл е час.
Хей, виж, погледни стената,
сянката дошла е пак у вас,
да те измъчва,
да те накаже,
да те боли,
да ти покаже.
Че и сянката била е човек,
че била е жена, невинна и мила,
че мечтаела е за красива любов,
че е чакала принца на белия кон.
А принцът оказал се просяк,
и яхнал магаре дошъл,
и грабел със шепите обич,
и вземал любов след любов,
но както със всичко в живота
се свършила тази любов.
А жената, наивна, станала сянка,
и бродела нощем по тъмни ъгли,
прошепвала тихо спомени тайни,
припомняла грешки на просяка клет.
В съня го намирала,
и той пак я срещал,
и пак виждал греха си към тази жена,
но какво можел да стори просякът клет?
Просяк си бил, жалък човек!
Просяк не крал!

Надежда Памукова

Болка за болка

Свещта догаря, и е мрак,
а аз се чудя как,
допуснахте във моя свят,
и как повярвах ти.. уви мечтите ми наивни са били!
Тогава ти повярвах, ти не ме разбра,
обърна се и тръгна,
забрави ме, нима е лъжа.
Забрави малкото момиче,
повярвало на приказка една,
и тръгна без да се обърнеш,
затваряйки поредната врата!
Не се обърна ти, дори за сбогом
поне едно "прости ми ти"...
Сега е късно да прощавам,
сега наред си ти.
Каменна стена се издигна между нас,
и от моята страна, дворец от сълзи аз ще построя,
и след болката, пак ще върна любовта,
а от твоята страна замъкът от вечна самота,
замък от лъжа и суета,
и когато любовта, тихо почука на твоята врата,
те проклинам да изпиташ болката,
която ти ми причини,
и да плачеш с моите сълзи!
Това ми стига, за да зная,
че от любов и теб ще те боли.
Не съм жестока,
не и като теб,
но всичко има своята цена
болка за болка,
сълза за сълза!

Надежда Памукова

Няма те

Няма те, връщат се мислите,
само спомен остана от нас,
няма те, а още чувствам,
как галиш косите ми пак.
Мина време, но ти не минаваш
ти си болка дълбоко във мен,
само снимка от тебе запазих си
гледам я, но ти не си там.
Кой сгреши? Кой бе виновен?
Мисля, че никoй.. просто съдба,
заблудихме се, че всичко,
може да победи, любовта!
И днес осъзнавам,
ти няма да минеш!
Тази болка с мен ще умре,
веднъж се обича,
сега го разбирам,
любовта винаги оставя следи!

Надежда Памукова

Живот като на кино

Роман е живота,

написан от невидима длан,
и всеки е с роля в големия план!
Главен герой, или дубльор
всеки сам определя,
но всеки иска любовта да намери.
И реплики има, но често не знаем,
коя ли точно дума,
трябва да кажем?
Влизаме в образ, ту просяк,
ту цар,
сменяме дрехите, а отдолу под тях...?
Пак сме си същите,
актьорска игра!
Принцове, принцеси, колкото щеш,
но кой да играе,
селянина клет?
Роман е живота, играем безспир,
всеки маските сменя,
понякога приличаме на цирк!
Едно ми е ясно,
ще има много драма,
и влюбени погледи,
и дори изневяра.
И накрая ще следва,
"заживели щастливо",
но колко ли?
Знаем си ние.

Надежда Памукова

Време да те чакам

Има време за нас, ще те дочакам,

моето време си ти,
ще дам шанс на съдбата,
да ми се отплати,
за всички откраднати мигове,
за всяка нощ, самота,
ще и дам време,
да поправи това!
Има време да прогоним мрака,
да строшим решетките,
да видим светлина,
през очите на слепец,
прогледнал за света!
Има време, да изпитаме чувствата,
да опознаем нашето АЗ,
да проверим търпимост на болка,
има щастие вярвам в това!
Уви за щастие се чака,
пред магазина на живота много се редят,
за щастието трябва да се борим,
за нашето се борят две сърца.
Ти ще дойдеш с последният влак,
ще те чакам на нашата гара,
уморени ще срещнем очи,
в тях от любов сълзички ще парят.
ще те чакам любов,
да се откажа не, не съм готова,
ще те искам любов,
твойто име ми шепти душата.
ще ме намериш на малката гара,
с търсещ поглед, с копнеж,
и след хиляда години,
има време да чакам теб!

Надежда Памукова

Разбирай ме

Подари ми целувка, която да пари,
подари ми любов, която да изгаря,
подари ми, ураган, от невиждан копнеж,
подари ми, себе си и ще имаш моето "днес"!
Покажи ми, що е вечност,
що е страх,
покажи ми, нежни пръсти,
кой си.. аз не знам!
Научи ме, да мечтая
после да греша!
Научи ме, да те искам,
какво е любовта?
Разбирай ме, когато аз не мога,
по самотната сълза.
Разбирай ме, когато аз се мразя,
когато искам самота!
Вярвай ми, дори когато лъжа,
дори и да не е така.
Вярвай ми, дори и да ме мразиш,
аз съм това!
Такава съм, каквато ме направиш,
каквато ти ме създадеш,
дори и камъкът, става шедьовър,
попадне ли във майсторски ръце!

Надежда Памукова

Къде сте?

Когато боли, когато е трудно,
защо съм сама?
Къде са любимите хора,
трябва ли да казвам "ела"?
Те не трябва ли да разбират,
да усещат страха,
да предложат приятелско рамо,
на което, да усетя, че не съм сама?
Когато мракът ме погълне,
не трябва ли да подадат ръка?
С две думи, светлината да ми върнат,
нали това е близостта!
Утеха, толкова е малко,
една ръка, и думи две,
уви, понякога е жалко,
любовта се дава, тя не се зове!
Затуй сме хората, самотни клони
полюшвани от вятъра, "живот"
но стволът трябва да ни пази,
за да опазим цялото дърво!
Сега съм тъжна, кой ще ми предложи,
една прегръдка и приятелска ръка...
Приятели, нима аз трябва да ви викам,
любовта не идва ли сама?

Надежда Памукова

Животът ни променя

Стоя сега, бледо копие на миналата аз,

променяща се с всяка нова среща,
със всеки нов попаднал в моя свят.
Едва ли разгадал напълно,
коя съм всъщност, истинската аз.
Със някои разменили чувства
със други болка, а понякога мечти,
за кратко световете сме докосвали
оставали са, спомени...
картини на отминали моменти,
на кратки срещи по света
разменяли сме своите надежди,
крепени от ръцете ни, в копнежа на наще сърца.
И в множеството някои, ще изпъкват,
къде с любов, къде с тъга
за кратките моменти в които аз не съм била сама.
В света ми крехък устоях,
като самотен дъб, насред гъста гора.
Променяше се винаги пейзажа,
със всеки нов сезон,
сега аз всичките сезони опознала,
отново не намерила покой,
се чудя още колко ли ще се променям,
каква ще съм в лицето на смъртта?
Приятели срещнах, и предателка бях,
любовта усетих, и любов разпилях,
и плаках и през сълзи се смях,
наранявана, наранявах и аз
опознала и грях и божествена милост,
и ограбена, грабех от излишните хорски слова,
сега съм по друга, по-кротка, по-мъдра, но не по-добра,
срещам по пътя си хората,
вземам си спомени и вървя,
в албума с картини, наречен
"животът ми"
на всеки място, аз ще отредя!

Надежда Памукова

Любовта

Питали са ме какво е любовта,
не знам не мога да я обясня.
Истина или лъжа,
или бягство от реалността.

Как да обясниш това което,
никога не си видял.
Но чувстваш в своята душа,
както огъня по своята ръка.

Любовта е в нас, не можем да я видим,
но тя е силна повече и от смъртта.
Щом истинска е и я има,
по розов става в твоите очи света.

Отчаяно да даваш всичко,
само за секундичка любов
Да чувстваш че умираш когато,
отговор на чувствата си не намираш.

Когато любовта си тръгне,
да искаш с нея да си идеш ти.
Да плачеш от невидимата болка,
която пали в твоите гърди.

Питали са ме какво е любовта,
това е истинска лъжа..
С мъничко перце,
взема твоето сърце
и те прави на глупак,
подобно на един хлапак.

Надежда Памукова

За теб

В очите ми си, скрита сълза,

в косата, нежен полъх на деня

в усмивката, бисерен блясък,

в лунният лъч на нощта.

В свежото утро, чиста капка роса,

красивият цвят на дърветата,

обагрила с прелест пролетта.

Нежно ухание на отминал дъжд,

желанието на влюбен мъж.

Скрит си в мечтите, изгубени преди теб.

Откривам те в цъфнало цвете,

в цветовете на дъга,

откривам те в хоризонта

заслушана в деня.

Любов, аз доста грешила съм,

доста провали търпях,

но ето сега те откривам,

подарявам ти своят свят.

Светът ми е малък,

но давам го, вземи го в твоите ръце

и стопли го с нежните пръсти

подарявам ти, мойто сърце,

то за тебе възкръснало

събори своите стени.

И любов, ако някога тръгнеш си,

в есенна нощ, когато дойде,

с тихия звук на щурчетата,

вземи и мойто сърце,

то без теб е осъдено

в самота да умре,

защото безумно

ОБИЧАМ ТЕ!

Надежда Памукова

Любов от илюзии

Парещ въздух, наситен и тежък
ден като друг,може би,
но в мен нещо го няма,
болката отиде си.
Празни думи облечени в истина,
празни думи, навяват тъга,
свикнах все да те няма,
и сега ме е страх,
това ли е краят?
Аз не исках това,
преди ми стигаха няколко думи,
кратки целувки през парчета стъкло,
късчета радост, късче любов.
Вече не искам откраднати мигове,
не искам парчета живот,
искам щастие а то все не идва,
уморих се да чакам, любов.
Умирах от болка, но вече я няма
има само тъга и огромна вина,
празно място в сърцето, ми напомня за нас,
загубени спомени,
завръщат се в нощния час.
Не разбираш ли, страдам,
не видя ли боли,
кратък миг на безумност,
а накрая сълзи.
Не останаха думи,
не остана живот
не остана приятелство,
само тази... любов.
Любов от илюзии
любов от мечти,
любов от устни не-целунати,
любов от разбити души.

Надежда Памукова