На инат

Животе така си ми мъчен! 
Изцеди ме, докрай ме съсипа...
Мойта орисница май, е била пияна.
Не! Луда! И не спряха твойте капризи.
Както и бурите идващи с тебе...
А душа не остана, да скита.
На прах я събирам след тебе!
Преживявам те, мразя те, после обичам...
Ненавиждам те, че те живея.
Гневът ме боли чак до костите,
а сърце вече нямам за нея...
Тази болка. Така проглушава,
разпилява на срички светът ми!
Свят създаден навярно от луди.
Животе така си ми сложен!
Не те доумявам, не те и разбрах!
Що за мисъл си? Що за история?
Пълна скръб си, не го ли разбра!?
Спирала вървяща надолу...
Към дъното! А дъно нямаш.
Все се надявах, че някога
ще обърнеш посоката.
Просто илюзия!
Животе! Така си ми глупав!
Не разбра ли? Не ще ме събориш?
И удар след удар да правиш,
с мене, не ще се пребориш!
Аз ще плача, ще викам, ще моля,
от безсилие смъртта ще зова!
Но накрая пак се изправям,
няма пред теб глава да склоня!
Наречи го инат! Мисли ме за луда!
Но ще живея, напук на това!
Че ме мачкаш, аз ще цъфтя!
Че ме мразиш, аз с любов ще творя чудеса!

Надежда Памукова

Октомври

Тих и отнесен октомври
с дъх на есен, цвят на посивели листа.
Заслепен от мъглива премяна, с утрото...Забулил света в тишина.
Леко мрачен, дъждовно игрив,
или неразумно сгряващ...
Заиграва се с пастелните бои... Просто забравящ!
Напомня на лека тъга, в минувача.
С сутрешна хлад и роса, монотонен и пуст тротоарът,
скучае, загубил шума...
Есенно-златист октомври, с привкус на лято и мирис на сняг!
Моят месец на тишината, моят спътник за днес пред света.
Остави ме, в теб да отдъхна...
Упоена от багри през деня,
и жълто-кафеви пейзажи, на спомените стари песента.
Месецът на вчера и... Дъжда!

Надежда Памукова

Молба

Толкова много порои,
от дъждове и кал, и прах по ръцете...
Всички мои несгодитърпях, не те и упрекнах...
И казвах си всички имаме път...
Щом ти си решил, значи трябва.
Но боже днес съм сърдита,
и трудна е моята вяра!
Времето така си отмина, знам грешна съм не съм съвършена...
Но защо дал си ми тези чувства, щом на мен не е разрешено?
Боже още вярвам, че сме по двама.
Две части на пълното цяло, само така сме способни,
да превръщаме черното в бяло!
Нали да обичаме можем,
да изпитваме радости, болки...
Но защо едни вечно страдат, а други не го оценяват?
Аз питам те вече години, а ти все мълчиш и не казваш...
Нима съм сгрешила така,
че за мене прошка да няма?
Малко искам, не скъпо имане, а очите му нявга да зърна,
не сараи, а само колибка,
но с любов аз да заспивам!
На две души си сложил окови, защо сме наказани боже?
Разделени да бъдем до болка, и в мечтите да търсим опора!
Боже, позволи ми да вярвам в теб и твоята сила,
позволи ми...
Миг поне да бъда щастлива!
Другото мога сама!
Щом до мен е ще бъда безстрашна,
щом имам тази любов
нищо мойта вяра не би разрушило!
Малко искам просто прашинка...
Секунда би била вечност дори.
Нима за мен ти време не намери?!
Нима за теб не сме равни души?
С усмивка ще платя за греха си,
щом е грях, че обичам го боже!
Колко още болка и страх, в бъдеще ще ми предложиш?
Малко зрънце ми трябва да бъда щастлива...
Само за миг ... Подари ми. Но душата ми не дръж във окови!
Без любов съм душа полужива!

Надежда Памукова

Покана за танц

Покани ме на танц, да точно мене.
Ръка ми дай, и докосни,
тънки струни в душите ни, да се слеят в ритъм един!Знам, след танца ще дойде мълчание.
Старата и тежка тишина, и в нея с нямо отчаяние отново ще говорим без слова!
Но сега прегърни, сгрей ме, спаси ме...
Любовта така си боли, щом само танц ни дели...
Заслушай се, хубава песен, остави се на танца, сега не мисли!
Утре пак ще сме истински, сега е фантазия... Аз и ти.
Мили боже, каква ти фантазия?!
Аз чувствам дори дъха ти до мен!
И ръката стиснала моята, нима е блян от ума сътворен?
Пак започвам със стари въпроси,
коридори без изход, и вход без врата!
Душата човешка е свикнала, да лети... Да създава сама.
Фантазирай със мен, и танцувай!
Понеси ме в магически танц, до теб притисни ме, имам нужда от тази лъжа!
Един танц... Просто минути.
После светът пак черно-бял, други има в животът ни, друг свят, друга съдба.
Реалност, така я нарекох, онази в която греша, но отричаща всяка фантазия, с теб танцувам тук и сега!
Погледни ме в очите, аз виждам твоите...
Кога някой ни е гледал така?
Нима е просто фантазия, танц на двама?... С реални сърца!

Надежда Памукова

Целувката на нощта

Пак идва, полу-уморена,
от пътуване вечно иди и ела,
мрачината и топлият залез,те отнасят пак в онова...
Мечтата, която нарече любов, дето вярваше в нея безумно,
че на света има една, душа дето твойта сънува!
И се сещаш пак за годините, толкоз време, изгубени чувства...
Похабените вече истини, и красотата отдавна отишла си.
Толкова търсене, и вечно раздаваше,
свойта обич така разпиля.
А времето нищо неструващо, пак уморено чака нощта.
Бавно спускаща свойта завивка, воала в който да скрие света,
тъмнината и, сякаш нежна прегръдка,
душата ти запълва с малко топлота...
А звездите придават и чар,
неповторима я правят и тайна, тя утеха за тъга и ръката нужна на сълзата...
А любов, може би има!
Това си повтаряш поредната нощ, но душата ти нощем почива, ще я търсиш пак сутринта!
И на другият ден ще я търсиш, и отново и отново и пак...
Докато не замести в душата ти, топлата прегръдка на нощта.
Докато денят не е търсене, а очакване на познато лице...
И мигът в който тъгуваше, не е допир на нежни ръце.
А нощта тя пак ще идва, полу-уморена от вечният път,
вече не за почивка, а да запълни сърцето с любов!
Някой ден... Може би утре!
Или другият, не знаеш кога..
Но вярваш, че нечии устни ще заместят целувката на нощта..!

Надежда Памукова

Май загубих таланта да пиша..

Май загубих таланта да пиша,
да предавам надежда на света.
Да предавам с думи красотата на живота,
и магията на любовта.
Загубих дар слово, или просто стихна песента.Животът наистина променя!
Едни с магия, други с празнота.
Прощавам се със белите листа,
не съм достойна вече да ги изрисувам..
Пейзажите на любовта не се творят със спомени от думи!
А с чувства, с огън, с плам, с магия...
Създаваш образ с цвят
и когато хората го видят,
за миг светът им не е черно-бял.
А аз не мога, вече не...
Историята свърши мили хора.
Животът е един роман,
който всеки пише сам!
Написах моя, и нарекох го "Мечта",
разказах ви го с хилядите думи,
палитрата от красота превръщах в рими!
И знам, че може би в очите ви е нищо!
Писанията на една жена...
Но аз не се страхувах да обичам,
и никога няма да спра!
Просто пътят ми сменя посоката,
тръгвам напред... А какво?
Никой не знае, било каквото било!
Но мили хора, любовта не се повтаря,
аз вече имам любовта, на вас успех!
Дано поне съм мъничко успяла,
да я предам с поуките във стихове!
И на раздяла ще ви кажа нещо.
Разбрах го след много патила.
Вечната любов я има, мили хора!
Тя не е просто мечта!
Има я, тя е магия,
има я и сродната душа,
има много чувства и ужасно много красота.
И ако всеки има цел, то моята бе да разкажа,
за любовта, една жена и малко за надеждата!
А утре може никой да не помни, но аз ще знам,
изпълних си целта.
Любовта, която ви разказах.. Това е моята история!

Надежда Памукова

Тогава ли?

Когато отнесено гледаш,
когато се смееш на нищо,
когато очите ти блесват,и всички те мислят за луд ли?
Тогава ли, най-ме обичаш?
Тогава ли, мислиш за мене?
Мигът който, външно се вижда,
това ли, любов е неземна?
А за мене, любов е...
Когато отвътре изгарям!
Когато дълбоко във мене,
те намирам и обожавам!
Когато те искам в моите сънища...
Създавам ти свят, свят във моят.
И може би външно съм камък,
отвътре цяла стихия!
Очите ми, може би днес не блестят!
И не гледам отнесено...
Не приличам на луда.
Но до лудост съм влюбена в тебе,
па макар никой друг да не вижда!
Ти го знаеш, усещаш го... Знам го.
Както усещаш, че все още дишаш!
Любовта тя е чувство, не израз!
Не се вижда, тя се усеща...

Надежда Памукова

Проклятие

Ти си, мойто проклятие!
Някой на теб ме осъди,
да те изстрадам със сълзи..Излез от главата, ума ми!
Гласът ти се чува във мене.
Защо не си тръгна и духом,
както с тяло си далече от мене?
Побъркваш ме! Чуваш ли? Спри се!
Спри да ме съдиш без думи...
Чувам дори твойте мисли,
в главата ти, виждам сънят ти!
Ето пак в тишината, стоя на прозореца.. Будна!
Сякаш ще дойдеш от някъде, а аз пак ще те прегърна...
И казвам си стига! Глупачке!
И преди те болеше и мина.
Нима ще оставиш сърцето си, разума да надвива?
И за миг, аз пак съм силната.
И знам какво искам, и мога!
Но ти пак кънтиш във ушите ми,
като стара любовна балада...
Ти си проклятие мое..
Разум, съвест, сърце!
Ти си във всичко край мене,
в цялата проклета вселена!
И до безумие чувствам те в себе си,
любов с дъх на минало време,
и нещо взето от мене!

Надежда Памукова

Любовта

Любовта - тя идва тиха!
Неканена, нечакана,
единствен порив на духа.Побира в шепи цялото ти чувство,
запълвайки онази тежка празнина.
Тя - се познава в малката усмивка, в блуждаещият поглед, в тишина.
С безумен трепет да обичаш, преливаща, струяща светлина!

Любовта-тя идва тиха!
Не дива, пареща,
а кротка и добра...
Не пита, и не чака, и не иска,
не те ограбва-дава свобода.
Тя - никога не си отива!
Не се замества, не тежи.
Като жива в теб се ражда,
усещаш я как диша, смее се, как спи...
Усещаш я през хиляди дихания, намираш я във всичко, в жест,
предаваш я с безмълвните послания,
дори не чакаща обратна вест!

Любовта - тя, истинската идва тиха!
Не тропа на вратата ти, не чака "влез".
Тя просто те открива в очите, само на един човек!
Познаваш я, защото тя е твоя,
била е винаги, сега дошъл мигът..
И вече знаеш, всичките провали,
били са просто нужен път!

Любовта-онази, вечната и днес я има!
Не е тя нужен блян на празните сърца,
а онази вечно действаща магия,
с която чувстваш, знаеш се "живял"!
Усещал си,обичал, страдал, видял си, помнил, по-мъдрял...
Но ТЯ е вечната, която може и в студа безумен да ти бъде храм!
Човек се ражда да обича,
това остава, помни се след теб.
Не къщи, не дървета-птички, а любовта дарена на един човек!

Надежда Памукова

Добър ден

Денят не започва само с "добро утро"
нито с "приятен ви ден"
тези думи не значат нищо,ако не влагаш чувство, сърце!
Приятели, добър ден!
Здравейте подарявам усмивки.
Ако можех с тези ръце,
бих ви прегърнала всички.
Бих ви дала капчица вяра,
глътка любов и стръкче копнеж,
шепичка смелост и много обич за днес!
Ако можех бих ви дарила,
с търпение и доброта,
та и най-лошият ден да няма сила,
да изтрие усмивките от ваще лица.
Приятен ден ви пожелавам,
живейте смело, със сърце!
Съдбата смелите обича,
а истинските хора те са винаги до теб!

Надежда Памукова